Постинг
05.02.2015 12:52 -
Последно причастие
Автор: lenabela
Категория: Лични дневници
Прочетен: 920 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 07.02.2015 19:28
Прочетен: 920 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 07.02.2015 19:28
С едното си ухо усещах болезненото стържене... явно от сирените, а с другото бях оглушал. Останалите остатъци от тялото ми следваха разкривените движения на линейката. Не си спомням как се озовах там, но бях щастлив... не отивах в затвора. Събудих се в Рая. Всичко облечено в бяло отразяваше светлината... леглата, стените, сестрите. Главата ме болеше ужасно, но не напразно, защото успях да преброя поне шест, седем шева. Над мен се надвеси едно лице с изцъклени очи и сплесната глава. Това беше лекаря.
- Ще ви бъде! След възстановяването ви ще се движите нормално.
- Какво ми се е случило?- попитах аз.
- Бутнали са ви, докато сте пресичали.
Само това ми липсваше, но не бях особено притеснен. Бившата
ми не ме оставяше. Грижеше се за застраховките ми и бях
ОК.Това беше доказано, защото миналата година в една злополука от балкона никой почти нищо не изкопчи от мен. В болницата реших да не пропилявам времето си... така започна моята благотворителност. Ив беше около 40 годишен... висок,с правилни черти на лицето и с черен каскет, който никога не сваляше. По треперенето на ръцете му разбрах , че или страда от Паркинсон или цветовете на дните му са черно-бели без алкохола. Оказа се второто. Приличахме си по бинтованите глави и се различавахме по краката... неговите бяха гипсирани. От караниците с лекаря разбрах, че имаше вече няколко успешни опита по вадения на стави. На другия му викаха Ада и беше известен с постиженията на черния си дроб. Оказа се приятен човек. С парите си можеше да уреди внуците си до 5 коляно. Един ден дойдоха да го видят жената и децата. Той много им се зарадва, чак се разчувствах. След време си мислех- колко ли му трябва на човек да създаде семейство... за някой е нищо, а за други е всичко. А ето в какво се състоеше моята благотворителност- тайно да задоволявам нуждите ни от алкохол... поизхарчих се доста.
- Бива си я... отлежала е. – аз пръв отпих.
- Аз не пия. - Ив се държа мъжки.
- Какво, аз за тебе я взех?! И аз треперя, че с твоето треперене може и да не дочакаш до изписването си.
Той устоя на думата си и не пи. Това дойде добре за нас с Адa. През нощта и двамата сме спали непробудно. На сутринта забелязахме, че системите на Ив са два пъти повече. Кожата му по нищо не се различаваше от белите чаршафи. Ако не бяха шегите му, щях да го взема за пътник.
- Знаеш ли- Ив се провикна- аз не съм сам, колкото и да изглеждам самотен... нищо, че и роднини нямам, и съм просяк.
- Най-важно е да има кой да ти се усмихне, пък и дори непознат или непозната. - гледах да го утеша.
- Не бе, не... друго искам да ти кажа. Аз търпя плътта си с глада, жаждата, страха, умората, предсмъртната мъка, тлението дори... - като каза това тялото му се разстресе и се заля в кръв. Аз веднага по спешност натиснах бутона и дойде сестрата. До няколко минути се появи и доктора. Ние с Адa разбрахме, че това е бил края. Беше пичага и приличаше на светия, като изключим треперенето му. Не заслужаваше да си замине по този начин... по средата на речта си. Ив остави в мен спомена за една отдавна пресушена бутилка, натикана в джоба.
На другата сутрин погледът ми се хлъзгаше по тавана и Ада реши да ми говори.
- Виж братле, не знам на тоя какво му стана. От една седмица нещо му се случи и спря да се налива. Всеки ден съм го виждал да чете малка черна книга, която най-вероятно беше библия. По някое време вплиташе ръцете си... май се молеше. Така и не посмях да го попитам. Последното, което ми трябва в тая болница е някой да ми разваля настроението с религиозни разговори. Слушал съм ги и преди... все едно и също.
Реших да си замълча и се замислих. Ив не беше лош човек, но пък защо му беше да вярва. Християните вярват в безсмъртието. Той нямаше нищо и явно поне на това се е надявал. На Ада това хич не му трябваше, тъй като си имаше всичко... не му трябваше нито Бог, нито надежда. Държеше живота си в свой ръце... все пак си ореди евтаназия. Аз съм агностик и не знам кой повече да съжалявам. И в двамата имаше нещо жалко. Живия и мъртвия. Мъртвият реши да живее, а живият реши да умре. Не знам кой повече да съжалявам.
- Ще ви бъде! След възстановяването ви ще се движите нормално.
- Какво ми се е случило?- попитах аз.
- Бутнали са ви, докато сте пресичали.
Само това ми липсваше, но не бях особено притеснен. Бившата
ми не ме оставяше. Грижеше се за застраховките ми и бях
ОК.Това беше доказано, защото миналата година в една злополука от балкона никой почти нищо не изкопчи от мен. В болницата реших да не пропилявам времето си... така започна моята благотворителност. Ив беше около 40 годишен... висок,с правилни черти на лицето и с черен каскет, който никога не сваляше. По треперенето на ръцете му разбрах , че или страда от Паркинсон или цветовете на дните му са черно-бели без алкохола. Оказа се второто. Приличахме си по бинтованите глави и се различавахме по краката... неговите бяха гипсирани. От караниците с лекаря разбрах, че имаше вече няколко успешни опита по вадения на стави. На другия му викаха Ада и беше известен с постиженията на черния си дроб. Оказа се приятен човек. С парите си можеше да уреди внуците си до 5 коляно. Един ден дойдоха да го видят жената и децата. Той много им се зарадва, чак се разчувствах. След време си мислех- колко ли му трябва на човек да създаде семейство... за някой е нищо, а за други е всичко. А ето в какво се състоеше моята благотворителност- тайно да задоволявам нуждите ни от алкохол... поизхарчих се доста.
- Бива си я... отлежала е. – аз пръв отпих.
- Аз не пия. - Ив се държа мъжки.
- Какво, аз за тебе я взех?! И аз треперя, че с твоето треперене може и да не дочакаш до изписването си.
Той устоя на думата си и не пи. Това дойде добре за нас с Адa. През нощта и двамата сме спали непробудно. На сутринта забелязахме, че системите на Ив са два пъти повече. Кожата му по нищо не се различаваше от белите чаршафи. Ако не бяха шегите му, щях да го взема за пътник.
- Знаеш ли- Ив се провикна- аз не съм сам, колкото и да изглеждам самотен... нищо, че и роднини нямам, и съм просяк.
- Най-важно е да има кой да ти се усмихне, пък и дори непознат или непозната. - гледах да го утеша.
- Не бе, не... друго искам да ти кажа. Аз търпя плътта си с глада, жаждата, страха, умората, предсмъртната мъка, тлението дори... - като каза това тялото му се разстресе и се заля в кръв. Аз веднага по спешност натиснах бутона и дойде сестрата. До няколко минути се появи и доктора. Ние с Адa разбрахме, че това е бил края. Беше пичага и приличаше на светия, като изключим треперенето му. Не заслужаваше да си замине по този начин... по средата на речта си. Ив остави в мен спомена за една отдавна пресушена бутилка, натикана в джоба.
На другата сутрин погледът ми се хлъзгаше по тавана и Ада реши да ми говори.
- Виж братле, не знам на тоя какво му стана. От една седмица нещо му се случи и спря да се налива. Всеки ден съм го виждал да чете малка черна книга, която най-вероятно беше библия. По някое време вплиташе ръцете си... май се молеше. Така и не посмях да го попитам. Последното, което ми трябва в тая болница е някой да ми разваля настроението с религиозни разговори. Слушал съм ги и преди... все едно и също.
Реших да си замълча и се замислих. Ив не беше лош човек, но пък защо му беше да вярва. Християните вярват в безсмъртието. Той нямаше нищо и явно поне на това се е надявал. На Ада това хич не му трябваше, тъй като си имаше всичко... не му трябваше нито Бог, нито надежда. Държеше живота си в свой ръце... все пак си ореди евтаназия. Аз съм агностик и не знам кой повече да съжалявам. И в двамата имаше нещо жалко. Живия и мъртвия. Мъртвият реши да живее, а живият реши да умре. Не знам кой повече да съжалявам.
Няма коментари
